Аман от дъждове, порои, наводнения и бури тая година. Аман. Множко ни дойдоха, но както казва една приятелка от Аспарухово: „Така свикнах, че ще ми липсват ако ги няма”.

Този разказ не трябваше да го има, историята не е за разказване. Секретен един вид.

Всичко беше за едни 3 часа време, но няма как да бъдат забравени. Браздата в паметта е твърде дълбока.

Който не трябваше да научава, все пак разбра, секретността падна.

А приятелите сръчкват: „Пиши бе, пиши!”

 Енъовден. След нощувка до Бабска река поехме тримата право нагоре към билото м-у Пиргос и Кадемлия. Други 2-ма бяха преспали горе на заслона на върха. Наблюдава ни ни отвисоко и леко смъкнаха. Сутрешна оперативка под билото. Уточнихме уговорки, разделихме по 1 уоки-токи, и пак на 2 групи – който накъдето го блазни.

 Леко и внимателно спуснахме по набелязания улей между северните скални откоси над Габровница. Скупчваха се облаци и бързахме бавно. Тъкмо се навряхме всред джендема и заваля. Започна лятна буря. Но имахме късмет с 2 скални ниши. Подслонихме. Този първичен хаос – скали, треви, води и стръмнини беше омагъосващ в това време. След половин час свърши, тъмата се изнесе нататък към Габрово и пак грейна слънце.

Но не било само това.

 Надвечер се върнахме до бивака на Бабска, разделихме с единия другар да се прибира към Бургас и поехме на изток да се съберем с другите двама. Уговорката беше над Селското пръскало да нощуваме и да се търсим по апаратите към 19 ч. На другия ден трябваше да смъкваме надолу, защото прогнозата-лошо време.  Случи се да излезем високо горе в скалите, но се чухме и фиксирахме опънатата палатка на 200 метра ниско под нас до рекичката Елидере. След инструкция тръгнахме да заобикаляме за да хванем „правилния улей” за смъкване долу. Бяхме съвсем близо вече.

 Облаците бързо се насъбраха на заседание и загърмя, Бързахме, но се вървеше бавно по стръмния тревист улей. Тревни туфи, между тях камъни и дупки.  Другаря 20-ина метра пред мен. Леко-полеко с подпора на щеките. Закапаха едри капки. Реших да облека яке, че ще намокри ризата. Спрях, свалих раница, извадих, облякох. Една минута. Запердаши град. Загърмя и затрещя. Много бързо. Хвърлих щеките настрани, извадих шалте и подпрях се на една скаличка закривайки главата и тяло отпред, а отзад облегнат и притискайки го до скалата. Свит като ембрион. Бурята се разрази рязко. Силен вятър. Изключих телефони и уоки-токи. Чувал съм, че привличат мълнии. Тракаха ледени топчета по главата и гърба, но шалтето омекотяваше удара и се траеше. Скоро едната ръка започна да мръзне. Разбрах. В гънка на шалтето което държах се беше насъбрал лед. Изтръсках го. Въртях се наляво-надясно според откъде идваха поривите и ледена бомбардировка.  Слава богу скоро градушката спря, но дъждът се усили. Не дъжд, а порой. Не просто порой, а духан от вятъра плющеше отвсякъде. Все едно се бях наврял под някое пръскало. Великан огромен изливаше кофи вода със страшна сила, водата плющеше отвсякъде. Вятъра отнасяше водите от отсрещната каскада водопади и ги блъскаше по скалите. Красиво и страшно.

 Щеше да премине мислех си. Дори долу в Розовата долина просветля. Тъмните облаци се поизнесоха към Мазалат. Още малко да понамали и слизам до палатката при другарите. Тя беше само на 50-ина метра. Дори реших да запаля цигара. Трудно беше. 10-ина минути щраках и палих. Погледнах часовника. 20.30. Цял час. Вече мръзнех.

Дъждът и вятъра обаче не спираха. Небето се затъми отново. Гърмеше и святкаше отвсякъде. Като в дискотека. Усетих че краката ми са в локва вода, досега не разбирах. Зад гърба стичаше вода. Всичко беше мокро. Като просмукана гъба. Започнах да треперя. Не подлежеше на контрол.

 На 300 метра пред мен и по-ниско изтрещя мълния. Удари едни камъни под Скалните отвеси. Значи не удрят само по високото. Можеше и тук да ме тресне. Каквото е писано. Треперех. Притеснявах се, че другарите се притесняват за мен. Скоростни философски размисли. Рових паметта, но явно малко знаех за хипотермията.

Започнаха молитвите. Молех се, молех се. Поне за 5 минути да спре. Да смъкна до палатката. От цялото бучене и трещене май не ме чуваше. Не спираше.

Една мисъл ясно изплува – „Така няма да те бъде”. Ужасяващо беше да ме намерят близо до палатката не когато трябва. Не можех да разчитам на помощ, те сигурно едва удържаха палатката долу.

21 часа, стъмняваше. Превратния момент дойде. Изправих се и сгънах шалте. Раница тежеше 100 кила, не можех да вдигна. Събори ме вятъра. Пак се изправих, минах метър-два, пак ме събори. Няма да е така. Лазейки, придърпвайки тежка раница смъквах неистово надолу по улея. Камъните не ги виждах, само ги усещах. Колко време не знам. Стигнах. Като бясно животно лазех около палатката. Търсех цип. Вътре не ме чуваха. Бучеше и плющеше отвсякъде.

Усетиха ме. Той е! Вмъкнах. Жив!

Само треперех.

4-ма вкупчени в едно. Всеки държеше някаква рейка да не ни отнесе. Отпред с крака притискахме платнище, което плющеше.

 Не бях съвсем адекватен, но другарите да. Сваляй, целия е мокър! Варненката иззад мен трудно ми свали яке, риза, тениска. Би било хубаво, ако беше при други обстоятелства. Масаж. Другия другар извади суха тениска и фанела. Облякоха ме.

Въпроси – „Как си бе? Какво стана?”

Още не можех да вържа думи. Само треперех.

„Не го закачайте, дайте му време, ще се оправи”.

Парчета шоколад. 1, 2 , 3 , 5. Полека лека живота пак потече в жилите ми. Стоплих със сухите фанели. Успях да проговора – „Къде е гюловицата?”.

Извадиха, отпих. И пак. И пак. Оцелях, помислих си.

Час и половина още сгушени придържахме палатка отвътре. Дискотеката беше твърде дълга. Цели 3 часа. После спря.

 На сутринта слънцето се показа иззад скалните отвеси и постепенно огря терена наоколо.

Разхвърлях по околни хвойни всякакви дрехи и атрибути от прокиснала раница.

Пихме кафе. Днес беше рождения ми ден. Прероден.

Празнувах на дискотека с верни приятели.

Бях благодарен. А догодина – курбан.