С жената и децата сме в Пловдив. На гости, при тъщата.

 Вечерта по телефона ме обезпокояват: „Баща ти хич не е добре. С катетър е. От три дни не може да яде. Вече не става от леглото”

 10 месеца се борим всички с тази коварна болест. Доктори, болница, най-добрия хирург професор, операция тежка.

След нея професора по телефона накратко и внимателно: „Съжалявам момче, не са добри новините. Няма шансове. От 3 до 6 месеца. Гответе се.”

Разбира се, тресна ме като гръм.

И не можах да го приема, въпреки безпорния авторитет на професора.

 Започна борба. Дълга. Спецове, познати патили, интернет, рецепти, чудеса, какво ли не.

Постарах се да вдъхна кураж на всички от семейството, на баща ми най-вече.

И след няколко месеца сякаш вселената се задейства, усети се.

Той живна през лятото, започна по-сериозно да се храни, да се разхожда, дори се усмихваше.

 Но сега е октомври и гасне.

„Ясно, утре си идвам” – казах по телефона и затворих.

 Настройвам се някак. Какво да му кажа, как. Ами ако това ще е среща последна.

Хилядите недоизказани, недоразбрани неща през годините. Извират, главата ми бучи, сърцето се стяга.

Вечния конфликт, прошките, мъжките разговори.

Съдба било казват мнозина. Не, не мога да се примиря. Не и не!

Той ще живее!

 Рано ще се става, рано и лягаме.

Събуждам се с изгрева. Един магнит ме привлича в леглото. До мен спи бебо.

Малкия ми син, само на 2 месеца и 20 дни.

Ангелче, спи сладко, излъчва невероятно спокойствие. Сякаш виждам божественото.

А то е и с моя облик, с моите черти.

Наслаждавам му се. Моето слънчице. Смисъла. Бъдещето. Изгрева.

Момента е вълшебен – изгрява слънцето, до мен грее още едно малко слънчице.

 В душата ми бушуват като две стихии – Изгрев и Залез.

Трябва да тръгвам. За среща последна. Какво ще си кажем. Стадо мисли и чувства буйно препускат в главата ми. През 100-те километра до родния град.

Шофирам спокойно, като упоен.

 Прекарахме няколко часа. Беше спокоен, но примирен. Приел това което идва.

И нищо важно не си казахме. Безмълвие ме обхвана, всичко изветря.

Поне не с думи, с погледи само.

Така и трябваше. Просто се виждахме за пореден път.

Няма сълзи, няма тягостност.

Всичко е нормално.

„Чао татко, тръгвам за София”

„Чао сине!”

 На другия ден майка ми се обади: „Баща ти ...”

 Понякога децата ме питат: „Тате, дядо Ванъо умрял ли е?”

„Неее! Нали ви казах, че стана звездичка! Ей го там горе, вижда ви и ви се радва”

Два чифта очички вперват поглед в небето и две ръчички махат за поздрав.